Тя върви –
и мъжете се шашкат.
Тя върви – в мен Вселени кънтят.
Не парфюм, а лисича опашка
вие вятър по нейната гръд.
Не жена – устрем, мисъл и тяло.
Със раздвижени – сипей! – коси.
И жените я гледат със бялото –
онова бяло, което мърси.
Ах, по нея въздиша – и страда
стадион със мъже – Колизей! –
и се свлича в несвяст листопадът ...