ЖЕНАТА С БЯЛАТА „NOKIA”
– Номерът не съществува! – джиесемът изсумтя.
И го тряснах – луд и улав, във кашпата за цветя.
Разхвърчаха се бутони, тъп дисплей без светлинка.
Сняг от сбръчканите клони хлътна в моята яка.
Тръснах зимната си грейка – и от нея падна стих.
И под гърбавата пейка – гладно кученце, се свих.
Сякаш погребална зала! – стихна леденият парк.
„Nokia”-та твоя – бяла, ще мълчи, невям, до март.
Ще се тръшкат върху плажа озверелите вълни.
И ще скитам сам в пейзажа много дълги зимни дни,
Аз отказвам да повярвам, че съм твой любим поет! ...