„Мъчно ми е

за пожълтелите връхчета на тополите...

През гишетата

на чуждите посолства

изтече... България.”

Руми Райчева

А старият мъдрец, раздал надежда на слепците,

пропусна мен, която без диоптрите не виждам пътя

и почуквам плочките със имена на дни

във опит да открия там искрицата.

Почуквам и не плача пред гишетата,

макар че самолетният билет е в джоба ми,

за да реша съдбата си?

(но ако го направя, може и да е завинаги )

И с грешните си стъпки плаша детството,

за да ми се озъби някой ден

и да ми зашлеви шамар със думи,

а може и да ме разпъне като... Стоп!

Не богохулствам, щях да кажа ластик,

или като извитата пътека към врата,

поела тежестта на тихи стъпки,

или на шумни колела,

или на гумени ръце,

или забравените старчески нозе,

или (последно )

на сардоничните усмивки във очите ми.

... като илюзията на пътеката

да бъде троен кръстопът в пространството,

ще разпилея своята душа с единствената мисъл -

да укротя гнева на детството

и да потърся стария мъдрец,

за да му подаря очите си.