По-добре да ме беше застрелял,

право в сърцето да беше се целил,

по-добре да бе забил студена кама

точно там, до сърцето, та да умра.

Но направи ми нещо зловещо,

аз дори плаша се от туй нещо...

Даде ми вяра, сърцето ми стопли,

а щом чу любовните вопли,

хвърли го без жал на земята,

а то търкаляше ти се в краката.

И ти се смееше над мойта слабост.

Тя беше твоя първа радост,

а аз агонизирах, стенех, плачех –

нима за тебе нищичко не значех?

Със смях зловещ се смееше над мен,

а аз проклинах жално този ден,

във който чувството в любов премина,

а после ти доволен си замина.

Да беше ме убил, не щях да страдам,

да беше се смилил – каква награда

зловеща пожела от мене ти

и тъй душата ти ми я уби.

И днес проклинам те аз всеки час,

но търся те във всеки срещнат аз

и скитам със изстинало сърце,

което без теб не ще да умре.

И питам, а хората изплашени виждат

мойто изпито, студено лице,

а зад гърба ми дори ме обиждат

и съжаляват ме: „Ах, горкото дете!”

И всички корят ме, а даже не питат

мога ли аз да живея сама,

и сенките тъмни в деня ми се скитат...

Ах, по-добре ще е май да умра!

И скитам безмълвна, със восъчни устни,

със малко, изпито от мъка лице.

Да бе ти убил ме, поне да са вкусни

минутите сетни за твойто сърце.

Остави ме жива, защо ли, се питам –

аз жив мъртвец станах, не срещнах смъртта,

аз търся я вечно и вечно се скитам,

за да спаси поне мойта душа.