Тишина, не разкъсвай така безпощадно
сърцето посърнало, обвито в парфюм на тъга.
Не гори безразлично мостовете,
които строих към брега.
Остави на мира вече тази
изтормозена душа,
че така изцеди я - няма сили
да даде живот на сълза.
Смили се, нека краткотрайна
е твоята прегръдка.
Не носи ми радост, както преди.
Уморено, часовничето в мен бие,
но стиснеш ли по-силно отново,
мисля, ще се превие...
Умира, а ти гледаш злокобно,
няма ли в теб жалост,
така ли ще останеш коравосърдечна,
инатлива, вкопчена в мен?
Нима някога съм се крила,
от твоя милувка, целувка,
от вечността?
Направи ми една услуга,
този път отиди си...
Ще се взирам в мостовете тлеещи,
още час, два...
И ще те последвам, уверявам те -
към така познатата тъмнина.
Виждаш ли, думата ми силна е,
обещанията изпълнявам без страх.
Но пак недоволна си,
искаш и мен да запалиш,
премахнеш от огромния свят.
С усмивка в днешния,
сутрешен, есенен, умиращ ден,
ще ти се отдам, угодя.
Няма какво да губят ръцете посърнали,
празното сърце, безпомощен ум.
Отправям се на пътешествие,
страдайки, викайки, летеейки...
И вярвам, някой ден ще достигна другия бряг,
пълзеейки, плувайки, искайки,
и няма да срещнеш повече „нас”.