по "Песен за човека"

Разговаряме
двама със мама
на тема:
" Какво ни очаква нас, утре?"
А мама е тъжна,
ръцете си трие,
говори за някакви мутри...
- Не бързай - и казвам, - да съдиш 
за утре...
А тя, сякаш камък изстинал.
- Не вярвай, че нещо
добро ще се случи!
Аз вярвах трийсет години!
Говориха, щяло
промяна да има
и ето промяната факт е,
един се облажва,
страдат петтима.
Ще имате много за патене.
- Но ти не разбираш,
това е промяна.
Трябва добро пренареждане.
Не бива от всичко
да правим драма.
Аз вярвам мамо. Надежда е.
- Така си изтича живота ни синко -
мама ми казва разплакана -
и има поне двеста причини,
да мразя всичкото чакане...
- Но ти не разбирай,
че аз го обичам,
но така ще се случат нещата.
Мама въздъхна.
Сякаш събличаше
вярата от душата.
Разбрах я тогава.
Живеех в заблуда.
Времето се обезсмисли.
Човек заслужава
своята лудост.
Живот се живее на чисто...