Гризе ме някакво съмнение,
че в този час на този ден,
ще пиша пак стихотворение.
Тя, римата е пак със мен.

Дрънчат на влака колелата.
Денят по релсите пълзи,
а мисълта лети крилата
към спомени от детски дни.

Ех, колко бързо се пораства,
как бързо времето лети...
По ежедневие захласнат,
човек към староста върви.

Той във децата си, се вглежда.
Той търси белег и черта,
които дават му надежда
и му осмислят староста.

От грешките си, той ги пази,
а от успехите - цъфти...
Нека сме животолази.
Не му мисли, а се гмурни.