Не идваш вече в сънищата. Мен ме няма в твоите.
А само къс възглавница дели ни световете.
Изгубихме и мъничката обич по завоите...
Виновниците главни са навярно ветровете.
Пропуснахме ли признаците? Как така септември е?
В душите ни инкогнито студът се настанява.
Без чувствата си призраци сме в лепкаво безвремие.
И всичко превъзмогнато на прах се разпилява.
Уж ние пишем страниците. Наша уж е книгата.
А чужди се разкъсваме, далеч от епилога.
И сякаш двама странници сме, счупили веригата,
усетили, че късно е за дом да молят Бога. ...