КАТАРЗИС
Животът ни не струва грош,
щом непочтен е и е лош.
Аз целият го изживях
в борба, страдание и страх.
Животът ми не заслужава
признание и гръмка слава.
Но ако ли ме тя споходи,
когато старостта ми дойде,
(защото в мойта ранна младост
аз не изпитах тази радост)...
О, слушайте тогава, люде!
Щом съвестта ви се пробуди
и справедливост заговори,
пратете някого, ви моля.
Пратете го самите вие
при мене той да се отбие.
Не ще му сторя аз злина,
ще му отвърна с добрина!
Ще си говорим кротко ние
и вино ще му дам да пие.
А аз ще се простя със Бога
и ще си взема сетно сбогом
с живота, с вас и със света,
и ще повикам тук Смъртта
да вдигне чаша тя за мен
и да се свърши моят ден...
И чак когато съм готов,
ще се обърна с глас суров
към онзи, който вино пие,
(когото пратили сте вие)
ръка да вдигне той тогава,
десница крепка, яка, здрава –
над мен без жал да я стовари!
И нека страшен гръм удари...
Кинжал в гръдта ми да забие!
Желая той да ме убие!
Кръвта да бликне на талази,
да капе тежко по тревата
и споменът за мен да пазят
небето, въздухът, земята.
Да грейнат макове червени
наоколо сами в полята
и да разказват те за мене
на буйния и волен вятър...
Защото, както знае всеки,
когато честен е човекът,
от нине чак до памтивека,
е имал участ все нелека.
Човекът щом е талантлив,
животът му не е щастлив,
той приживе не е признат
и е нещастен в този свят.
Какво са тука чест и слава,
любов, признание и чувства,
когато той ги заслужава,
но приживе не ги почувства?
Едва Смъртта, когато дойде
и се намеси тя умело,
едва тогава по достойнство
цени се всяко земно дело.
Затуй си тръгвам от света
и призовавам аз Смъртта,,
с качулка и в ръка с коса,
и със разперени криле
да се яви за миг поне.
Да дойде тя сега при мен
и в този топъл слънчев ден
далече да ме отнесе,
в бездънното небитие!
Във онзи пуст и мъртъв свят,
от който вее студ и хлад.
И няма връщане назад...
1989 г.
Кюстендил
© Емил Манов Todos los derechos reservados
Ако можеш,бъди щастлив!