Не ми пришивай фамозни имена –
аз съм онази... Чуждата, без име,
която все се скита по света
и търси бряг през всичките години.
Не се опитвай да ме разбереш –
очите ми достатъчно говорят.
Kогато вместо слънце виждаш скреж
е време да им подариш простори.
Не бързай да ме впрегнеш във хомот –
свободата ми по-ценна е от хляба,
какво тук значи земният живот,
не успея ли и нея да опазя?
Не очаквай удобно да мълча
когато те не искат да говоря –
да бъда като тях дори не ща,
пък кой каквото иска да мърмори...
Не ставам за леха на всеки цвят
и не пасвам като камък във стена,
но усетя ли в теб моя аромат:
Тогава, чак тогава, ти ела!
© Анна Банчева Todos los derechos reservados