Разкашляха се саждени комини,
задавени от кучешката зима,
в очакване тя скоро да премине
и в питането колко ще я има.
А зимата мълчеше суха, бяла
и ръсеше снежинки от небето,
въпросите им черни неразбрала...
Преструваше се всъщност, общо взето.
Постилаше дебелата си черга
по покриви, дървета и чукаци.
Не влизаше в комини, да не черни
на вятъра кристалните мустаци.
А той пък, благодарен и намахан,
пищеше и търчеше като луд,
от равното поле до гъсталака,
доволен, че е гол на този студ.
Навсякъде бе бяла нищотия,
но всичко има своя черен край,
щом пъстрата очаквана магия
превърне едноцветието в Рай.
© Валентин Йорданов Todos los derechos reservados