Знаеш ли, сънувах те,

да, точно тебе,

не се смей, сериозно ти говоря!

Беше само светлина, тъй безкрайна,

изпълваше цялата ми душа, тъй потайна.

Пулсираха клепките спящи за  живот,

усещах аромата ти познат с похот нов.

Играехме като деца, по някакви поля,

смеехме се като сто звънци, а бяхме само аз и ти.

И както става след сънищата често, събудих се сама

със спомена за тебе, останал още да бледнее в мисълта.

Погледнах някак плахо иззад рамото си бяло

и съзрях не тебе, а  реалност от време закъсняло.

Помилвах го тъй нежно, сякаш беше ти,

целунах го с притворени очи.

По лицето му  усмивка се прокрадна

и сякаш в миг ми се прииска ароматът му да беше твоят,

очите да са твойте любими и отново да се гоним по онез поля...

тъй както бе в съня!