Изтръпнал бе светът ми от обичане.
И слуха си изгубих от забвение.
В слепота гонех се с бясно тичане,
а немотата бе моето падение...

Търсих се сред други светове
като лист отронен и изгубен.
И намирах се в чужди грехове.
И падах като спомен изнурен...

А пясъкът от древните любови,
дето прокудиха мислите за обич,
тласна ме към една небивала история
и сама остнах, жигосана със бич.

И в мълнии от антични времена,
когато сълзите били са само мит,
намерих себе си в хербарии от листа,
сетне пресуших мечтата от зародиша на вик...

И сега преглъщам чуждите слънца,
и чакам своето да огрее пътя ми напред,
защото твърде много бяха фалшивите лица
сред организиран хаос без подредба или ред...

И сама намерих бялата светиня,
когато в храма Божи тихичко се молих...
Нека изтръпне сега моята молитва,
че клетва за нея не положих...

Нека и греховете бъдат непростими.
Животът сетне ще ме учи на още повече живот.
Всяка болка твърде е ранима,
когато чужди сме за всеобщата любов...