Във тялото ми няма душа вече,
хилядите ми сълзи си имат вина.
Чрез тях, милата, тихичко изтече,
по лицето ми от нея не остана следа.

От тялото ми и животът си отива,
обува си обувките и тръгва по света,
без думичка и щастието ми скрива
(криеше го преди, а и малко след това...)

Но любовта нека си остане-
и след надеждата си остава само тя.
Когато цялата измръзвам по пладне,
успява някак да ме стопли... сякаш пламтя.

И ще ми се аз още мъничко да бъда
от усмихнатите през деня.
Нощем тихичко да плача,
но само така да си имам душа...

Вместо това усмивката стои, не пада,
безизразно, лъжещо всичко около мен.
Явно лятото навън я сгрява.
Сезонът всичко наоколо топли...

само в мене е студен.