Кой, кой?
 
Прекрачих оня ден и аз оттам,
но, заслепен, си казах - чакай малко,
аз долу още не съм съвсем сам,
ако политна, кой ще каже жалко?

И се заех да ги броя - кой, кой?! -
мен ще ме помни подир трите дена.
Колеги? Надали, задачи рой
ги гонят - мойта млада смена!

Приятелите - да, те ще напишат
няколко тъжни реда  в некролога,
ще се сберат на чашка, ще въздишат,
-Отиде си, но пък не бе подлога!

Майка и татко ще се радват много,
да не говориме за дядо, баба!
Жена ми ще тъжи, ей богу:
-Ми аз му казвах - спри, защо ти трябва?

Сега какво ще правя сам-сама,
знаеш, че нощем се страхувам
и болка, като някаква кама,
се впива в мен, когато те сънувам.

Децата, щерките, ще плачат,
една - в София, другата - в странство,
ще се прегърнат, после ще закрачат,
всяка във всекидневното пространство.

Роднини… свещ ще ми запалят,
а внуците… ах, таз сълза в окото,
обаче някой ден ще да се хвалят -
и дядо го е давал през просото!

Прекрачих там, погледнах и разбрах,
един пътува, друг прави наука,
стана ми хладно и ме хвана страх,
че никой, ама на никой не му пука.

И, озарен от музата, си казах -
уви, и там е страшна скука,
и на вразите кукиш им показах,
и ето ме при вас, отново тука!