Дано да съм изплакала сълзите ти, 

които са те чакали в засада. 

Дано съм овършала и въздишките,

събрала после всичката омраза. 

Тъгите ти докрай да преосмислих и

безсънните ти нощи да преборих!

Ако у теб дори за миг е чисто, 

щастлива ще е моята умора.

Защото мъката ми корени се

в онази мисъл, че е невъзможно

(дори отвъд звездите да обичам!...) 

да бъдещ нечий безопасен остров...

И смачква ме тъй глупаво товара

на моя страх за теб... Безсилна гледам 

как клетките се пукат с дива ярост 

пред грешната изстрадала вселена. 

Подобно космонавт съвсем самотен, 

галактики премятам в броеници...

Обречена да падам вечно в спомена

за всичките нюанси на очите ти.