Обичам!
Ужасно дълъг бе тази нощ сънят ми.
Преливаше от златистожълта светлина.
До тъмносиня, но прозрачна вода.
Тук-там се зеленееха треви,
но все лицето ти виждах в огън да гори.
Така боли ме, когато до мен не си.
Така е пусто...
Болка ме души.
Впива в гърлото ми пръсти.
Стисва ми гласа.
Попива ми сълзите до безсилие
и невъзможно е да плача...
А така боли.
Чаршафите, самотно хладни са.
Леглото по-голямо и пусто в самота...
Пустинята още по-голяма става.
Изсъхва ми сърцето, щом до мен те няма.
Мразя нощите с тяхната студена, пълнолунна светлина.
Мразя деня, с топлите лъчи на слънцето.
Мразя ги, защото не мога да им се порадвам.
Кръвта завира във вените
и се събужда за живот едва когато усмивката ти видя.
А колко са тези мигове?
Трепване на миглите.
Размах на крила.
Оборот на стрелкат.а
Плисък на вода.
Безкрайно чакане.
Отчаяна самота.
Случаен вопъл.
Избягала сълза.
За мен си всичко.
Всичко ли съм аз?
Изгря ли слънцето?
Обичам те!
Очите сънуват светлина.