Кубчето на Рубик сама ще подредя,
душата ти не искам да петня...
Кръвта от пода сама ще избърша,
а любов кога ще се науча аз да върша?!
Лесните неща не са ми по вкуса,
за думи аз работя, а с тях не искам да боравя...
Дефектът ми е, че не мога да забравя...
Добрите хора пазя ги отдясно,
а лошите ги пускам на място тясно.
Там отляво много ми е закърняло,
артериите ми хванали са пак ръжда...
Само съвестта остана - с нея боря се като с люта рана!
Помощта на други пол не ми е нужна,
всяка прегръдка с тях е чужда...
Всяка усмивка - тъга...
Мисли си, че има слънца...
Да рисувам забравих и боите изхвърлих,
там отляво ми е много закърняло!
Кубчето сама ще подредя,
не бива да поемам чуждата ръка...
Защо не вярвам на измамници красиви...?!
Защото често и моите очи са лъжливи!
Като на моето диво Аз не вярвам,
как във тебе да повярвам?!
Кръвта по пода от къде...?!
Днес убих жената в мен,
свърши нейният плен.
Душата кървеше,
а жената спеше... вечен сън!
Днес осъзнах колко преходни и жалки са всички залъгалки,
а ние си мислим за подвизи и смелост,
това е низост, а не умелост.
Днес разбрах, че само времето е над нас
и то бичува ни с бодливата си тел...
Колко съм суетна, жалка и кокетна...
тревожа се от няколко дупки в лицето,
а забравям за огнените белези в сърцето!
© Миглена Генешка Todos los derechos reservados