Страх ни е да се гледаме.
Страх ни е да си говорим.
Страх ни е да се докосваме.
Приличаме на две строящи се кули,
високи до небето и открояващи се.
Незавършени, не докрай достроени.
И ни е страх да се докоснем, за да не
се разрушим. Разрухата ни плаши –
в нея виждаме невъзможност да се
виждаме отново. А дори гледането
отдалеч е същинска сила.
Аз съм вятъра, ти си водата – две
могъщи, възхитителни и опасни
стихии. Можем да сътворяваме,
можем и да разрушаваме. Както
разрушихме себе си в стремежа
си да се обичаме. Падахме много,
плакахме, ставахме и отломки
падаха от нашите тела на кули.
Страх ни е да шепнем.
Страх ни е да викаме.
Страх ни е да обичаме.
За да не се разрушим…
За да не сe изгубим…
И от зримото, и от
незримото…
© Борис Борисов Todos los derechos reservados
Хареса ми!