Въпреки двете страни
-
този сребърник,
най-правата гънка
от онази страна,
която открито
докосва съня ми
е чисто и просто
рефлекс
за
обратния коз
от ръкава на Господ,
и един пиедестал,
оглозган олтар,
счупен
в различни посоки.
Не ми трябва компас,
за да изгубя
понякога себе си...
сред тези четири пръста
и петия,
който
сочи надолу -
към
ъгъла,
където се свиват
витражи с
псалм за поличба
и кръст за възкръсване.
Аз съм навсякъде.
Най-вече след никъде.
Един трибунал,
проникнал
в корона
с венец
от орисници.
Същия носят вдовиците.
И героите.
И всички безименни.
В обратния Изток
за Запад
е истина...
(числото е цифра)
(време за прошка)
Брошка от нишки
наплита
пагона.
И детството грабва
на възел
луничките.
А въртележката
в парка
отдавна
е спуснала котва
(за възрастни)
с поглед -
ожулен
в прехапани устни.
Отсреща на пейката,
отсреща,
където
балони
в синджири на люлки
от захарни пръсти
са просто
(не – сложно е)
командно изключени
след Оле - отворете
Очи... Излъжете,
че просто е мускул
сърцето.
И това свиване
е спазъм с науч(е)но
изтриване.
Паметта ми е пълна
със „спомняй си”
Аз помня...
Гербът изгорял
под краката ми,
без да запаля и нишка.
Без да премисля за връщане,
пътя, обратен
към вкъщи.
И въпреки
нафталина по спомени,
по който
надписвам
своето вчера за днеска,
аз съм гръбнакът
на този п(р)олог,
който прилича на
п(р)орока,
дето събира морета
за шепа монети.
В тура
разлива петрола
над десетия прешлен
преди да затвори
в
отлежала бутилка - човечност
симетрична
потребност.
Преди сутринта да узрее
с хризантеми в кибритена клечка.
И Палестина
да
прелисти в себе си
новата Мека...
Но аз не разбирам
(страха)
залога -
щом аз се превъртам
без да потрепвам,
как така колелото
е камшично озъбено
в ръцете на Господ.
И тази ябълка -
изчовъркана в семе
за сити,
угнива с мисълта
за смокиново минало.
Числото
е скоба...
и е така надълбоко.
Още съм кална
след реброто на Юда.
Във себе си.
Грешно е.
Така да приличаш
на ада си.
И той да
човърка в душата ти
пета за Ахил,
от рамо,
на което
дори и палачът е плакал.
Защото, така или иначе,
всичко е приказка
с много цитати
и твърде малко измислица.
Затварям очи
и дресирам
клетката в звяра
като избор на милост
в една
епитафия.
Числото е минус...
Във всяка посока за истина.
Със ризница.
От ниски чемшири кована.
И свещи. За живи.
© Киара Todos los derechos reservados