Тук липсва всяка малка суета
и каменно е, някак много тихо.
Стоя. Пред мен – затворена врата,
зад мене куп листа танцуват с вихър.
В очите ми сълзи се спотаиха
и споменът за теб – река потече.
Денят намръщен стана сприхав
и всеки страх, на глас изречен,
ми казваше далече си, далече...
Душата реже с острия си ръб
и няма кой да ме превърже, няма.
От жал простенва черната ми скръб ...