КЪМ АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА
Защо, Апостоле, и тебе разделихме
и паметта ти свята осквернихме?
Ти, който над дребнавите неща;
над завистта и злобата в света
достойно можеш да се извисиш.
Ще можеш ли, кажи, да ни простиш?
О, да! Защото ти си благороден,
невероятно честен, безподобен,
и като Истината – ясен, чист и прост,
че няма място за такъв въпрос!
Но той е нужен, за да те намерим
и с твоя Дух и Ръст да се измерим.
Неуловими, стъпките ти леки
отекват в нас по хиляди пътеки,
и пред очите ни е още оня плет,
стърчащ край Къкрина, зловещ, проклет,
от който ти като ранен орел
към Свободата литна горд и смел!
Какво ли значи твоето мълчание
пред черното бесило и страдание,
сълзата в погледа ти, лъвският ти скок?
Във дни велики, мерзки и съдбовни,
пред теб, като пред съд най-справедлив и строг,
стоим и пак се чувстваме виновни...
И вечно съвестта ни все ни мъчи,
и в нощите си сме без сън почти...
Така е то, щом всеки днес се пъчи
със власт, пари, без вяра и мечти,
щом всеки пак от тебе се отлъчи,
о, Дяконе, а колко прав бе ти.
За нас си ти едничката опора,
най-чистият Олтар и светъл Храм.
Ти, който не познаваше умора!
Но как се случи тъй, и аз не знам,
че ти, във който се кълняха толкоз хора,
след Къкрина остана чисто сам!...
Не е ли, всъщност, твоето Мълчание
във оня звезден и злокобен час,
и твоето Бесило и Страдание,
и Песента ти недопята, твоят Глас,
Предателството, Гробът ти незнаен,
най-страшното Послание до нас?!
Което вечно ще ни вдъхновява
да тлеем – не, а да горим със страст.
Ще буди, ще зове, ще заклеймява
заспалата и гузна съвест в нас.
Да не ламтим за постове и слава,
да бъдем честни всеки ден и час!
18. 07. 1994 г./Кюстендил
© Емил Манов Todos los derechos reservados