Не чуваш ли душата ти как плаче,
залостена от теб зад хиляди врати?
Измъчвана от глад и силна жажда,
на две превита от болката скимти.
А ти обличаш я с одеждите на фалша,
гримираш я със цветовете на лъжата
и гордо като бойно знаме я развяваш,
да покориш със нея света на суетата.
На всеки я предлагаш без угризения,
купуваш с нея власт, богатство и пари.
Без срам разменяш я за своите капризи
и за предателството учиш я да си мълчи.
Но някога, когато вече всичко си спечелил,
във някой час на неочаквано прозрение,
ще осъзнаеш колко малко всъщност имаш,
останал ням и глух за нейното мъчение.
Тогава трябва от нея прошка да поискаш,
смирено да се вслушаш в нейните слова,
да разбереш, че тя ще остане вечно вярна
на твоето единствено спасение - любовта.
© Лора Петкова Todos los derechos reservados