Към въздуха на следващото утре

Мехурът на безлунна нощ
разтваря ципата си кадифена.
Откъснато зърно
от кехлибарен грозд,
в небето удря се и светва.

"Гу гуу гу, гу гуу гу"-
гугутка гука над асмите
и в просъницата си представям как
зърната ти - две морави слънца,
със цялата си свита сателити,
изгряват
и ме гъделичкат по езика.

Велосипед
по каменната улица минава
и удряйки се в някой незаоблен ръб,
звънецът му на пресекулки огласява:

"Денят е тук, денят е тук!"

А той, денят - тримачтов платноход,
от стаята ми котва вдига
и с въздух лек като черница бяла,

потегля в утринния хлад,
към ноздрите на хоризонти смели
и още неоткрити алвеоли.

"Гу гуу гу, гу гуу гу" и ето пак, и пак,
от такт, на такт, тик-так, тик-так
смалявам се в спиралата на дните
и заедно със топлия ти дъх,
потъвам в окена зад ушите.
Навътре и навътре,
все навътре,
към въздуха
на следващото утре,
към вечния, невидим
Прародител:
утробата,
в която раждат се
звездите,
в която
нищо, никога не свършва -
само сменя своя кораб
и отново
по вълните тръгва.

© Иван Бърдаров 2019. Всички права запазени.