Не зная утре мен какво ме чака,
че дните са къртици побеснели.
Подземия копаят те във мрака,
аз търся изход в мрачните тунели.
Не ми достигат въздух и опора,
съчувствие, любов, надежда, сила...
Задъхвам се, със своя страх се боря,
към изгрева душата устремила.
Тунелът няма край и се провира
с нарастващ ужас влакът ми кошмарно.
Но аз го бутам. Моля го: – Не спирай,
да стигнем скоро слънчева поляна! ...