И пак по снежна земя
стъпки нечий аз следя,
мойта болка крия едва.
За последен път,
по път непознат,
сред квартал беден
от мизерност хора крещят.
А зад мен
следи ме дух непознат,
сред ледна тъма
ледна ръка докосва едва.
И сред милувките
на поредния сняг
до мизерните къщурки
черна болест уморена лежи.
В прозорчето мръсно
поредна жертва, но късно,
очите им мокри и мътни,
мойте братя в робски керван,
черна богиня дочакват едвам.
Приятел топъл
на кръв студена,
по несмислена усмивка
ясна въздишка.
Острие се леко впива,
кожа топла пробива.
Животът е вече нищо.
Но ние имаме всичко!
Наш приятел и верен другар
под злоба студена
и черна покривка
е свел подла усмивка.
Смъртта, вече приятел близък,
ясен изход към рай непознат.
© Кристиан Йотов Todos los derechos reservados