Легенда за Калиакра

                             на Корнелия

На фона на залеза странно разпален

изваян е белият твой силует-

пред близката нощ образ тъй нереален,

но толкова земно приет...

В краката ти долу стихията стене,

в скалите се блъскат вечерни вълни,

а бялата рокля в крила за летене

там Вятърът в миг подмени...

Не само приличаш, но чайка самата

си, истинска чайка със страстни крила

и ето:  послушай легенда крилата

от страшни години дошла...

...Отдавна обсада града приковала,

града покрай стръмните морски скали-

да иска душа, би от там отлетяла,

но само с крила на орли...

На залеза в огън горяло небето,

а сякаш накацали скръбни слънца

(от Господ и Дявол еднакво проклети!)-

горяли далечни селца...

И вместо Любов и отмора да носи,

за смърт и за жертви копняла нощта

и тръпнели в мрака моми луннокоси

със девствени, жадни тела...

Гърдите момински, от Слънцето даже

укрили меда на красивия плод,

до оня миг, в който сърцето им каже:

да любят и раждат Живот!..

...Но падали в боя неравен мъжете...

Кой свидните жертви (о Боже!) могъл

би сам да прежали!.. Навеки отнети

от враг безпощаден и зъл...

И в ярост и страст затуптели гърдите,

любов не познали девичи гърди-

с рояк от стрели те възпрели тълпите

налитащи диви и зли...

Тъй влезли момите в баталната врява

( не вкусили още от сладкия плод),

и смърт те раздавали, вместо в забрава

да любят и раждат Живот...

...И ужас тогава обзел зверовете

за плячка със похот дошли бесове:

„ На Дявола щерки!..”- крещели с обзети

от страх суеверен в нощта гласове...

„ Четир`сет девойки и повече нищо-

водачът на ордите викнал вбесен-

а инък градът ви ще бъде огнище,

не чакайте милост от мен!”

Изтръпнали вътре в града покрусени

и стари, и млади, и малки деца-

заболи в земята очи угасени

в застинали с ужас лица...

Девойка тогава с коси като пясък,

с очи- на морето при изгрев цвета

и на звездите със чистия блясък-

разголила смело гръдта

и тихо прошепнала: „ Аз съм готова

да идем, да станем разменният Плод,

че в тая Земя пак ще трябва отново-

да любят и раждат Живот!..”

И дружките нейни я в миг оградили,

камбани забили от мед и сребро,

ръце за ръце се така наловили

на свадбено сякаш хоро.

Отворили крепостни порти и ето

потеглили хората бавно, със плач...

...Четир`сет девойки сами над морето

очаквали своя палач...

С очи похотливи пристъпял той бавно,

предчувствал на сладост върховния миг-

четир`сет девойки го грабнали плавно...

...и в бездната скочили с вик...

Четир`сет девойки, преди да са майки

се хвърлили в бездната страшна без жал,

но литнали бели четир`десет чайки,

а оня размазан лежал...

... И тъй векове над морето летели,

и чакали в тъжния свой хоровод

пожарите стихнат ли в родни предели-

да любят и раждат Живот!..

...На фона на залеза странно не гаснещ

приличаш на птица развяла крила...

На чайка прекрасна от тая ужасна

легенда, за обич дошла...

                                д-р Коста Качев