І
Той ти заръча
да не плачеш, майко.
Като на сватба тръгна -
не на бой.
Оставил те
самичка да се вайкаш,
ти оттогава не видя покой.
Не издържа
сърцето му да гледа
как над народа
тегне ятаган.
И братята му,
как във бой последен,
на свободата ставаха курбан.
Събра дружина,
вярна и сговорна -
все луди-млади.
Тръгнаха на щурм.
Шепа бунтари
срещу власт огромна,
заложили живот -
срещу куршум.
Мигът,
в който "Радецки" акостира
притихналия козлодуйски бряг,
потръпна
не от тътен на мортири,
а от човешка
страст за свобода.
Целунали земята -
мъченица,
поели своя
невъзможен път,
те се заклеха
вдигнали десници,
че влизат в боя -
на живот и смърт.
С бръшлян и здравец
никой ги не срещна.
Народът ни
отново бе заспал.
Привикнал да е мъченик
и грешник,
сънуваше духа си изгорял.
Единствено Балканът
ги прегърна -
във дебрите му
да се подслонят.
Те не можаха
своя сън да сбъднат,
но можеха свободни да умрат.
Подгизнала от кръв -
мълчи земята.
В България -
пожарите димят.
Но Ботев влезе
в битката, в която
от свободата се възражда свят.
Върхът,
символизира свободата.
Своеобразен
неин пантеон.
И който го достигне
е по святост
наравно със църковния канон.
Във боя
няма време за молитви,
а само ярост -
жаждаща за мъст.
Не си живял,
ако не си опитал
да се разпънеш сам
на своя кръст.
Потта солена
вадеше очите
и смесена
с полепналия прах,
изписваше
лицата им изпити
с презрение,
убиващо смъртта.
И четниците
бавно се топяха.
Загиваха,
кой с вик,
кой мълчешком.
А мъртъвците
по-щастливи бяха,
че не видяха
страшния погром.
Отвред пищяха
яростно куршуми.
Над рядката трева
пълзеше дим.
Вонеше на барут.
Оловна чума
убиваше духа непобедим.
ІІ
Човешкият живот
е странен жребий.
Залагаш го за друг
като за брат.
А другият,
комуто си потребен,
те гледа сякаш
вижда непознат...
Във битката
страха си превъзмогнал,
намерил се
незнаен посрещач.
Човечецът
уж искал да помогне -
вода им носил
от обяд до здрач.
За стомната вода,
която давал,
във боя лют
да разквасят уста,
пари поискал.
Нито чест.
Ни слава.
И Ботев му платил.
И плакал с глас.
Смъртно ранена
вярата простена,
видяла
как се тъпче идеал.
Войводата разбрал,
че тежко бреме,
за четниците свои
бил избрал.
И погледите,
вперени във него,
все питали и питали:
- ЗАЩО?
Дали не бе сгрешил,
че ги поведе
към гибел черна,
вместо към живот...
Дали не бе
съдбата изпреварил.
Дали не бе
жестоко закъснял.
Защо и кой
го натовари с право
да избере смъртта като финал.
А покрай него
свирели куршуми -
жесток,
оловно тежък реквием.
Под него тих и бял
течал пак Дунав.
Бил литнал
над Околчица орел.
И Ботев се изправил
да им каже...
Не чул гърма.
Куршумът зъл го спрял.
Поетът -
недолюбил,
недомразил,
със сабята в ръката си умрял.
Земята
се разтресла като паднал.
Стрелбата спряла
и откъм врага.
Нелепа тишина.
И мрак по пладне
повил Балкана в черна пелена.
Настъпило
началото на края.
Молитвата му -
станала съдба.
- Войводо, Ботев,
питам те - разбра ли?
Не в челото.
Прострелян си в гърба.
Куршумът
бе попаднал във сърцето.
И там бе свършил
пътя му проклет.
Войводата загина,
но поетът
живее още
в своя свят обет.
Че който падне
в бой за свободата,
не е загинал - жив е.
Жив е той.
А нас все още
дави ни водата,
която Ботев
бе платил във брой.
Отново боят,
почнал с гръм и трясък.
Башибозук
напирал с вой отвред.
- Кой, както може,
някой си изкряскал
и живите
се втурнали напред...
...
Разпръснали ги
като ято пилци,
а краят бил
безпримерно жесток.
Погром удави
мъката априлска,
и Ботев...
беше неин епилог.
ІІІ
В Балкана
вечерта настъпва бърже.
Прикрива мракът
и добро,
и зло.
Лежи поетът там,
потънал в кърви.
Със тръни върху
дръзкото чело.
И нямало ни пушка,
нито сабя
на две строшена.
Нито револвер.
Бил гол до кръста.
Сам. И изоставен...
Настъпвал кръвожадният аскер.
Покрит е бил
с купчина черни тръни,
та тялото
от гавра да спасят.
Те - тръните,
черкезите да спънат -
дано отминат Ботев, без да спрат.
Не би! За тях,
дори и след смъртта си,
той по-опасен
даже бил от жив.
Главата му
на кол врагът разнасял
със още десет кървави глави.
С тях трябвало
раята да уплашат.
Робията животи
взема в дан.
Да я удавят
във кръвта юнашка.
Пред ятагана
да не знае бран.
Пиян, башибозукът не усеща,
че четата събира втори път.
Че почернелите уста горещо
народа си на битка пак зоват.
Че улиците кални
във Скравена,
парадът със отрязани глави
си спомнят още.
Че пирът победен
е пир след чума.
Непомерно див.
Хайдушката глава
е уникална,
когато още има рамена.
Тя търси свободата
постоянно.
И никога не пазари цена.
Когато е отрязана обаче,
в дамоклев меч
се претворява тя.
Мечът виси
зловещо над палача
и той умира.
Всеки ден. От страх.
Защото няма
друг народ поробен,
в кръвта си давен,
бесен,
стрелян,
бит -
да става пак.
Отново.
И отново.
Все по-юначен.
Все по-страховит.
ІV
Бе ти заръчал, майко,
да разкажеш
на братята му -
как е паднал в бой.
Кого е любил
и какво е мразил.
И как духът му нямал миг покой.
Заръча ти,
ако не се завърне,
да тръгнем, майко,
по следите му.
И досега, все още
Ботев търсим.
Бунтовника.
Поета.
И учителя.
Пребродихме
чукари и орляци.
Пътеки, долини и върхове.
Ни вест. Ни кост.
И само кръстни знаци
бележат път, прокаран с боеве.
Сто километра път,
покрит със слава,
от Дунав до Врачанския Балкан.
А подвигът
във времето остава -
Безсмъртен!
Величав!
И оправдан...
Безсмъртните
у нас гробове нямат.
Безсмъртните -
живеят вътре в нас.
А българите
живи не заравят.
Живеят с тях
до сетния си час.
V
И винаги,
в нощта на първи юни,
нещо се случва
по земите ни.
Тогава, казват,
раждало се чудо,
а всъщност...
Всъщност е действителност.
На Козлодуй
отново спира кораб.
И четата
пак слиза на брега.
Посрещат я с възторг
стотици хора.
С цветя и пушки.
С викове: "УРА!"
Отново всички
мълком коленичат
и святата земя
целуват пак.
И пак
на свободата си се вричат
пред смъртния двубой
със своя враг.
Отново тръгват
към Балкана роден
и тътенът от стъпките кънти.
......................
Земя - камбана.
........................
Хората - свободни.
..........................
Все по-нагоре четата върви.
За кой ли път
върха тя пак изкачва.
Оттам да види внуците си как
дедите си бунтовни
още тачат,
развели над главите си
байрак.
Вечер звездите
им показват пътя.
Сутрин росата
мие солна пот
По обед - слънце,
верен огнен спътник.
Следобед - дъжд.
Покана за живот.
А там,
където в битките от жажда
юнаците
преплитали крака -
текат потоци.
Ручеи се раждат.
И камъните стават стъпала.
И там,
където ботевите сълзи,
потънали
в пресъхналата пръст -
избликнал извор,
който не замръзва,
който те кара да пречупиш кръст.
Да пиеш дълго,
жадно и с охота,
докато
най-подир се насладиш.
Докато там -
отдолу,
зърнеш Ботев,
във теб да впива
пламнали очи.
И да те пита:
- Брате, чак сега ли
можа да видиш,
че съм още жив.
Аз още твой съм
образ огледален,
но ти защо си
моят негатив?...
А теб
да те е срам да отговаряш.
А теб
да те е яд, че си живял
със чужд товар
душата си товарил.
Че си го знаел.
И че си мълчал.
Че пушката му
не можа да найдеш
и сабята му даже не откри.
Че си бунтар,
но в себе си потайно
все още си
по робски търпелив.
...
...
Докато ти
при изворите тръпнеш,
скравенското ливаде
просветлява.
Засвирват гайди
и се чува тъпан -
хоро бунтовно
с утрото изгрява.
Балканът пее
пак хайдушки песни.
Земя и небо
сбират се в едно.
Огньове.
Ботев.
И изгрява месец.
Звезди се сипят.
Дъхне на живот.
Епилог
А после изведнъж
отеква изстрел.
...
И делниците
почват своя ход.
...
Пътят на Ботев е отворен.
Чист е.
Но е река, която няма брод.
...
Героите
се раждат от абсурда.
Но той
износва и предатели.
Героите ни
са бълггарското чудо.
А чудеса...
се случват след разпятие.
До следващата нощ - на първи юни!
© Александър Калчев Todos los derechos reservados
А нас все още
дави ни водата,
която Ботев
бе платил във брой.
!!!
Поклон Неземни.....поклон Поете!!!!!