Мъничко момиче на ливадата стоеше,

мечтаеше и наблюдаваше

образите на щастливите деца,

имащи семейства и „лица”.

„Лицата” са усмихнати, красиви,

а не безлични и унили.

Отворени за радост и тъга,

а не намразили света.

Искаше ù се да не е една,

да има майка и баща,

с целувка вечер очи да затваря,

а сутрин с милувка тя пак да ги отваря.

Но някой не помисли за това

и на младото момиче потъпка радостта.

Да се събужда с усмивка на лице

и с трепет, за прегръдка, да отваря ръце.

Мама, татко да прегръща силно,

да има семейство любвеобилно.

Да ги обича колкото иска,

а не обичта си да потиска.

Мечтаеше и наблюдаваше,

разбираше и осъзнаваше,

че съдбата е жестока, зла

и не я е грижа за малките деца.