Лицето, полицаят и гласът зад кадър

Той влезе под земята
във метростанция
със бялорезидави краски.
Там долу на перона,
усети вятър двупосочен,
от влаковете приближаващи
един към друг,
в съседните тунели.
Бе още изпотен,
от приключилата скоро тренировка
със уреди и щанги,
и затова,
нахлупи се с качулка
на яке тип ветровка.

"Документи за проверка"
поиска му дежурен полицай.
Подаде му
изтичащата догодина
лична карта,
облегна се назад
върху зеленоярката седалка
и зачака
сървърът да върне отговор,
че "за лицето няма данни".

Усмихна му се полицаят,
почти приятелски,
но може би такава е
наложената със години практика:
когато за лицето няма данни
започваш разговор със него,
фамилиарно:
– С екипче гледам си, да не тренираш тук, наблизо?
– Тренирам, да. Опитвам се да влезна в ритъм.
– И аз чат-пат отбивам се във фитнеса. Добре е здравето да се поддържа, но и правилното хранене помага.
– О да, но още не успявам
да хвана най-успешния за мен
хранителен режим.

"Кажи на господина, че тук не му е кръчма"
строг глас зад кадър
по радиото разпореди.
Учудено погледнаха се
двамата със полицая!
Дали пък онзи там зад кадър
не завижда, че двама души,
макар и малко театрално,
съвсем нормално разговарят
за хранене и тренировки,
не дай си боже за жени?!
– Ах, дааа разбира се! – досети се лицето. Бутилката с вода надигнал бях. От вдигане на тежести и кардио,
калории горят се и пот отделя се обилно.

Засмя се ведро полицаят
и върна отговор по радиото
до строгия и недоверчив,
бюрократичен глас зад кадър:
– Колега, вода това е. Всичко е наред!
Лека вечер господине!

Пристигнаха и двата влака,
а с тях и вятърът подземен.
Лицето се качи в един от двата
и след секунди във тунела скри се,
от органите на обществения ред.

Лицето, за което няма данни,
трениращият чат-пат полицай
и гласът зад кадър,
който всичко наблюдава,
но не всичко вижда,
поприказваха си малко
върху прозрачната стена
преливаща от цветове
на мехур сапунен,
достигнал радиус
от сто и двадесет секунди.

Пук!

© Иван Бърдаров 2019. Всички права запазени.