Гледам през запотеното стъкло,
а дъхът ми оформя студа на кълбо.
Замислям се за далечните дни,
когато макар и с боси нозе пристигаше ти.
Жилва ме нещо отляво
и сякаш времето навън от болка е спряло.
Сякаш природата вечна, скрепила своите стени,
сега се прекланя пред нещастията на човешките души.
Паренето прераства в сълзи и не помня кога
ръцете ми започват да се протягат към далечните звезди.
Липсваш ми много, знай го това,
защото дори любовта не скланя глава
пред пагубната разяждаща тъга...
© Даян Янакиева Todos los derechos reservados