На улицата плачеше дете.
Сълзите му изтрих и заговорих:
- Какви са детските ти страхове?...
То млъкна, а въпроса аз повторих.
Очите му, налети със тъга, 
във моите се впиха като котви.
Помилвах го по русата глава.
Усетих, че за отговор се готви,
но нежността ми, май, го притесни. 
Усмихнах се. Бонбонче му подадох.
То тихичко тогава промълви:
- Виновен е за всичко листопадът...
- Сега е зима и снегът вали. 
За есента ли, всъщност, ти се мръщиш? 
- И ти сега не ме разбра, нали,
тъй както тате не разбира вкъщи. 
На мама се накара, че стои
да гледа този чуден сериал
и телевизора ни изгаси...
След тези думи, всичко бях разбрал.
- Защо, дете, не идеш на пързалка, 
че времето безмилостно лети?
Дори от сняг си направи близалка
и детството си уплътни с игри. 
Недей тъжи за скучни сериали,
животът е ритмичен и тече
и миговете му не се повтарят, 
недей расти във други светове...
Глава поклати и ми се усмихна.
Затича се към групичка деца.
Аз рейтинга на "Листопад" не вдигнах,
но май направих друга добрина...