В лудостта си затварям очи.
Обич, необичана да съм,
с болно сърце ме завари.
Не ме лекувай от незнание
как се обича, как огън се пали.
Тъжнооки снимки изгарят ми кожата.
Писано, ненаписно, непотърсено...
Луда песен се втренчва във нотите
и съвестта не е чистата, моята...
Тя е лошата и дълбае в дълбокото...
Тя ме накара да бягам
и да не плача...
И сега не е страшното,
само сегашното –
липса на страст.
Лудост е, пропаст, тъга...
В лудостта си заспивам.
Зората студено пристъпва.
Изтръпвам! От ужас претръпвам.
Напивам си тялото
със съмнения и догадки,
а после оставям го бледо в леглото
в борбата с живота
и говоря си - да не ми е тихо, самотно.
Връщат се думите, случките,
блъскат се в утрото
и загребват ми спомена,
като луда вълна
ме отблъскват на пясъка.
Лежа...
Сън несънувала, черна,
по-черна от дъното се завръщам.
Изхвърля ме лудостта.
На повърхността ме завлича
и аз тичам напред, и се моля.
Поела от въздуха, вече задъхана,
неизхабена, притворена,
се преливам от себе си в другата
и остават отдолу прашинките
дето събирахме ли, събирахме,
докато бяхме на дъното.
Виждам си грешките.
Така стигат ми силите
само за писане, не за четене.
Пред себе си заставам.
Не отричам, не тичам и осъзнавам,
че не трябва да се предавам.
Прекалено зловещо е да те нямам...
© Натали Todos los derechos reservados