Л У Н А
Вечер е
и ветрецът пак полъхва,
как искам очите си да затворя
и да заспя,
а твоята светлина единствена
стаята изпълва
и мен
във леглото потънала.
Какво
съм ти сторила,
че надничаш така любопитна,
нали съм сама?!
Как смееш се,
огряла цяла,
а лъчите ти ме подпалват,
както в есента
и пепел остава подире ми
като изгорелите листа.
Ти! - пак си цяла,
аз немея
пред теб печална
и сърцето си накълцано донаждам
след толкова спектакли...
Не ще ми отговориш,
зная,
дали е смахната тази история?...
Шегуваш ли се,
или пак ме обличаш
в усмирителна риза?
Направи го!
че подиграваш се, ми е ясно,
тук хвана ме натясно,
искаш да узнаеш
дали е останало нещо
от онази благост и душа,
че колко ми е нужна сега...
Ти нали си
мойта нощна майка,
а и името ти е на жена,
кръв не капе ли
от твоето сърце, кажи!
Моето иска да обича повече,
както никога преди!
Разбери
или
иди си, Луна!
Махни таз усмирителна риза!
Остави ме на мира!
Аз вече обичам
както някога...
Отивай си сега...
© Елизабет Фурнаджиева Todos los derechos reservados