Луната мълчи - триптих

(по Валерий Сигитов)

Аз те моля, припомни си Луна,
с окото на спомена Пролетта и Цветята...
Защо ни обещават светлите Небеса,
а толкова мъничко е тук, на Земята...

Любовта не е битка - тя е покой...
Хората трябва в Чувство да чезнат,
ръцете да лежат, не да се вдигат за бой,
не да коват собствените ковчези...

Ти мълчиш... В мене е острието...
Обич за всички, знаеш ли, няма!
Много е старо на самолюбието колието,
но никога няма да го туриш на двама...
- - -
До хълцане публиката се напи...
Скуката се дави в пълна чаша...
Жена на масата срещу мене седи,
а вечерта - тя толкова е наша...

Тъмни очи... Чуплива коса...
Напразно, гарсон, поднасяш ù сметката!
Аз ще си тръгна, под ръка с Любовта!
А тя ще ме гледа с очи на кокетка...

Жалко е само, че сме в красивия сън...
Разсъмва се вече... Петлите пропяха...
Две съдби поотделно скитат навън,
а душите им, преди малко, заедно бяха...

- - -
Време да пишеш... Времето за раздели...
Есента тича с боси крачета...
Нещо се карат, нещо са полудели,
в тополата спорят две мокри врабчета...

С жълти сълзи капят листата.
Въздухът от мъгла е влажен и сив.
Художник рисува. Платното. Ръката.
Гледам с очите му и става красиво...

Мигове запечатани... Красота на триножника.
Тича си Есента с боси крачета...
Моля те... Знаеш ли... Чуй ме, художнико,
и нарисувай две мокри врабчета...

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.