Красива си, но толкова студена,
сияеш над градеца ни заспал,
а струни на цигулка тихо стенат
и свива се сърцето ми от жал.

Звездите тази нощ си затъмнила,
броиш навярно светлите души
там в рая (зная, имаш тази сила), 
а мен ме тъжна музика теши.

До дъно небесата се разтварят,
блажени са заспалите сега.
Цигулката разплаква цигуларят,
а аз усмихвам своята тъга.

Усмивката щурчетата убива,
светулките в душата ми гаси...
Жестока си, но толкова красива,
луна среднощна с пуснати коси.

Сияят вън притихналите клони
и вятър обожаващ те мълчи.
Адажио, цигулка, Албинони...
Любов и съ̀лзи в моите очи.

След тази нощ безсънна не буди ме,
ако пред утро клюмна, като цвят.
Ти, цигуларю, тъжното ми име
свири, свири за тези що не спят.

Луната ли? Тя утре ще забрави
и ще заспи. Там някъде към пет.
Търсѝ ги по небесните дъбрави,
сърцето ми, стиха ми тъжен, клет.

Намериш ли ги поседни, Всемира,
послушай вън как с моя глас шепти.
Най-тъжната соната композирай...
Луната ще забрави... Не и ти...
 

https://youtu.be/D9UGRbf3jWs?si=z59W4F7FMiNZGP3U