Нощта покри ме с черното си було
и с нежен полъх бавно ме погали.
Мълчание и тъга заплетоха тъмно ветрило,
разтворило призръчни, крехки воали.

Звездите, сякаш светещи феи,
разкриващи славен покой
проблясваха тихо там нейде
из млечния пътен завой.

И в тъмната, глуха и пареща нощ
дочу се пиано прекрасно,
възнасящо нежно душите в разкош,
разказващо история властна.

И в тази нежна балада,
не тъгувай, сърце, не плачи,
че душата ти още е млада.
Нищо, че силно боли.

Погледни, сърце, погледни към небето,
към самотната бяла луна.
Тя те чака там, над морето,
с изпустяла, красива душа.

Не тъгувай, сърце, че само си,
не погубвай душата си клета,
чуй долу, как леко се носи
изгаряща Лунна соната.