Генка Богданова

С тъмни облаци покрити

спяха тази нощ звездите.

Но сред мрака сам-самичка

грееше една звездичка.

Беше млада, любопитна

и на тайни ненаситна.

Искаше ѝ се в тъмата

да надникне към земята.

Мисли малката звездица:

“Тъмно е като в тъмница!

И е тъжно, вече знам,

над света да грееш сам.

Но какво дочувам аз

в този тих вечерен час?

Някой плаче, някой стене,

някой страда там под мене.

Кой ли в този мрак се вайка?

Но това е мама Зайка!

Със лице, в сълзи обляно,

и с кожухчето продрано,

по една пътека тясна

тича - тъжна и нещастна.

Със светулка във ръката

търси нещо край реката.

През трънаци се провира

и пред всяко храстче спира.

Ето я, че пак затича

и зад шипката наднича.

Там под клоните пред нея

нещо май, че се сивее?

Със надежда тя пристъпва,

но отчаяна се дръпва.

Туй е зрителна измама,

а под храста нищо няма.

"Но какво ли търси Зайка?

И защо така се вайка?-

малката звезда се пита.

-Май, че търси нещо скрито?

Често, често се навежда,

всяко кътче тя оглежда.”

На съседната полянка,

под една огромна сянка,

нещо неспокойно шава.

Ех, че интересно става!

Виждам там кълбенце сиво...

Но това е зайче живо!

Свило се е ужасено.

Тъмно му е и студено.

Бухал в тъмнината кряска,

мъничкото зайче стряска.

Иска мама да намери.

Цялото от страх трепери.

Ала пътят все го няма.

Леле,че беда голяма! -

ахна малката звездичка:

Тази нощ съм сам-самичка.

С мрака как да се преборя?

Искам добрина да сторя,

а съм толкова мъничка!-

шепне нашата звездичка.-

В този свят под мене чуден

само Вятърко е буден.

Май и той е там самичък,

ала знам, че е добричък,

ще помогне той на Зайко

 да открие свойта майка.”

- Моля, Вятърко, поспрете!

Облаците разпръснете!

Събудете и звездите,

с тъмни облаци покрити!

Ще отида аз самата

да събудя и Луната.

Нека да огреем всички

с моите сестри звездички

и на майката,  горката,

да покажем път в тъмата,

рожбата си да намери,

че от ужас там  трепери.

А и тя е тъй нещастна!-

молеше звездата ясна.

Духна Вятърко в небето

и изгряха над полето,

над поляни и горички

всичките звезди-сестрички.

Най-мъничката повика

и Луната кръглолика.

Светна като в ден гората

По пътеката позната

тича Зайка пак с надежда,

зайчето си тя съглежда,

сълзи радостни преглъща

и детето си прегръща.

А звездичката игрива

трепка весела, щастлива.

Към земята се навежда

мъдри думи тя нарежда:

Да помогнеш във бедата,

туй е радост за душата!

Пред бедите, знам ,е нужно

винаги да сме задружни!