Не е онази, която разсича като с остър нож.
Нито онази, която барабани в раната,
или коварно ни стиска за гърлото.
Винаги е бодежът в жлъчката от камъка, наслоен през годините
и превръща в цвете любимо
растящия от пукнатините му кактус.
Боли ни отвътре от красотата на бодлите,
приласкани върху гърдите.
Изсушава млякото,
за да заплаче по-късно с хладните сълзи на копнежа.
Другарува с нещастието,
храни се със смъртта,
хапе си устните притеснено
и вместо гланц, слага си хлорофил,
за да се скрие зад липсата на утеха.
Кърви.
Убива доживотно.
Присъда е.
Раирано ранима.
Нечия...
окова!
© Милко Христов Todos los derechos reservados