Настъпих мината в любовния ни свят
и се раздробих на парчета,
прокарах пръсти между дима
и не те видях в мътилката,
беше си заминал мълчаливо.
Останала сама, видях пламъчето
отвъд хоризонта да се губи
все едно Прометей напускаше
света ни,
ти беше този, който донесе
светлината в деня ми,
и след теб остана мрак с вкус
на безмълвие.
Как се прощава на себе си,
без да се самонакажеш на
гилотината,
без да принесеш кръста си там, на
Голготата,
аз го направих на части, на дни,
лекувайки се с ендоморфини
от спомени, пълни с живот.
Сега съм цяла и смислено
пътуваща към себе си,
примирена пред храма си,
монахиня с усмивка на пречистена.
В ръцете си държа кръста
на моето възраждане.
Превърнах болката си в сила,
а силата в изпитание.
В очите ми сини синьото
ставаше все по-синьо и дълбоко
като водопад, в който плуваше
надеждата ми,
онази младата, родена в
пълнолуние.
© Ваня Иванова Todos los derechos reservados