Отново е нощ,

а на мен ми е тъй самотно.

Гледам луната,

но и тя се е скрила.

Може би плаче и не иска да я гледат така.

Използва невидимото покривало на облаците,

за да се скрие и да потъне в самота.

Разбирам я!

И аз я чувствам така.

Използвам различни маски,

за да скрия своята тъга.

Тя е само моя и не искам друг да я вижда.

Времето е ветровито и

не се чува никакъв звук.

Не, почакай! 

Ето го!

Някъде нейде в близката планина

се чува любовния зов на страдащия вълк.

Той плаче за своята любима и 

не спира да ѝ казва,

колко много я обича,

чрез своите вълчи песни.

Почакай!

Луната махна своето наметало.

Ето я!

Ето я в цялата ѝ красота.

Остава още малко време преди

да свърши тази приказка.

Ето я Любовта!

Една любов,

любов обречена от живота.

Колко е тъжно...

Да се обичат,

а да не могат да се докоснат.

Колко много болка има в тази любов.

Но луната се усмихна.

Ето тя е щастлива и вълкът притихна

в името на любовта.

Тя е щастлива,защото успя да го погали

със своите сребърни лъчи

и да стопли блуждаещото му сърце.

Времето вече отлита.

Слънцето скоро ще заеме

своето място на небето.

Но любовта...

Тази любов...

Тя никога не ще изчезне .

Тя ще се възражда като феникс от пепелта

всеки ден, до края и след това отначало!