Животът ни е суета,
целуваме една себичност...
какво е всъщност любовта –
за някого да си различен...
За вечност да се споделиш,
във мигове да не забравиш.
Очакване да утолиш,
на егото да шикалкавиш...
Да приковеш на кръст плътта
и мислите да обладаваш,
и да зачене лудостта,
щом без да иска, всичко дава.
Да го начукаш на страха
с желанието да си смисъл
във полет на една звезда,
която Бог ни е орисал.
© Михаил Цветански Todos los derechos reservados
Браво, Мишо, жив стих!
Хареса ми и то много. Такава поезия ми харесва - жива, да въздейства, да се усеща и да носи наслада. Другото е суета. Хич не ми пука дали ще ме оплюят, че не разбирам от поезия. Аз затова съм тук - да споделям така, че да вълнувам хората, а и аз да ги разбирам и да ги чувствам. Да има контакт... обратната връзка... нали за това се твори?
Нека плюят, това е фон и колкото е по-размазан, толкова е по-хубаво, защото се получава едно страхотно боке и четящият е в кратера. Красота!!!
Финалът ти е трепач!!!
Споделям напълно!
Поздрави!