Не ме е страх, че сама ще остана.

Ти мислиш, че мен ме е страх,

но знаеш ли, във своята поезия

аз винаги ще бъда цяла

и никога, никога сама.

Ти имаш нужда във живота

от любовник, приятел, другар.

На мен другар ми е Ботев,

а Яворов, ах, Яворов,

как да ти кажа,

леко май ме е срам.

Лора да ме прощава,

но всяка вечер,

точно преди да заспя,

любов правя с него,

стиховете му като чета.

Пък Багряна ми е приятелка първа,

в нея аз виждам частица от мен,

а тя цяла е вплетена в мене,

в моите вени стихът ù живей.

Ах, как да бъда сама,

и да искам, не мога.

Книга пада от прашния рафт.

Габе шепти изпод дебела корица,

Вазов крещи ми със гняв.

Един по един, почакайте малко,

ще забърша вашите прашни корици,

ще погаля със пръсти всеки ваш стих.

И нека хората пак да говорят,

да се присмиват

как сетния миг ще посрещна сама.

Как да бъда сама

сред толкова много поети,

като всеки от тях

ми е любовник, приятел, другар.