Във мрака, който бавно обгръща ме,
аз мисля и вярвам че се чувствам добре.
Но в тишина като тази убийствена,
дали ще чувствам се хубаво или пък не.

Във мрак като този просвирва куплет,
музика силна,  разпукваща най-дебелия лед.
Способна и сърце да ми сгрее, макар за момент.
Защото знай, о, любов моя. То се сгрява от теб .

Тишина и самота са наказание за моята душа,
в тях изпадна ли, времето тече като капки вода.
О, богиньо моя, любовта им към тебе е мания,
способен съм заради теб на много велики деяния.

Планини ще изкача за теб, макар да знам, ще се загубя.
За теб готов съм да кървя и съзнание да изгубя.
Всяка твоя прегръдка ме кара да се чувствам щастлив,
всяка твоя целувка  кара ме да чувствам се обичан и див.

Вървейки през пустинята, аз не ще моля за вода,
ще искам само да знам, че някъде чакаш ме, да.
Вървейки през преспи треперещ, аз плам ще поискам,
но не от огън, до себе си аз искам теб да притискам.

В тъмница зловеща дори половин живот да живея,
аз чакам мига, в който с теб отново ще бъда, милея.
Дори и поробен да бъда в земи на смърт и прокуда,
ще избягам, ще дойда, дори да трябва да сторя аз чудо.

Това е мисълта, която на хартия аз пиша толкова време,
след малко ще тръгвам обаче, че без тебе време е бреме.
Но преди това аз предоставям ти думите свои,
дано четейки ги, с усмивка огрееш свойте покои.