Люлка

11 feb 2020, 9:00

Poesía

378 1 2

Един боклук в сърцето си поглежда

и пита се безмълвно: Накъде?

Не му остана атомче надежда,

безсмислено е даже да умре.

И влачи си душичката кирлива,

залюбена от земните злини.

Не иска той и знае, че не бива

характера си благ да промени.

Ако не е боклукът, кой ще знае

кое човек е, а кое – ребро.

И няма ли го, как ще възсияе

прелялото у другите добро.

Седи боклукът, рови в свойте рани,

потропва по стената пак с глава.

Да тръгне няма смисъл, да остане

не смее... и се люшка на ръба.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

svetlitschka (Светличка)

2020-02-11T19:33:19+02:00

Благодаря ви за прочита, благодаря за харесването, Ирина!
Иринакис (Ирина Колева)

2020-02-11T16:43:12+02:00

Хей, това е много добро!
Ирония на границата на унищожението и благосклонността, която (види се) му се полага.
Не знам как да го обясня, но.. то чак да му стане тъжно на човек за този....хм, дори изпитвам угризения, ако изрека "боклук".
Абе много добре!