Те, моите приятели, са стиховете...

С прегръдка все ме теглят към звездите!

И толкова са смели и открити,

че плуват като златни рибки в дните ми.

Понякога в тях кротко отлежава

горчивото, от вино по-резливо.

Нерядко ги откривам в тишината,

където Бог съдбите ни избира.

Отпивам от магията на жестовете,

които покрай мен жонглират.

Дочувам ги виновно как проплакват,

че никъде не ме откриват.

Душата ми е амфора дълбока

и страшни са пътеките ѝ нощни,

но всеки път, щом вятърът надникне,

се радвам, че ме мисли още...

Като прашинка тичам из всемира –

прехласната, щастлива и смутена.

И с пролетта върху снега разцъфвам

като прозрачна плетена дантела.

Нарочно ли дъждът със сняг се върна?

Навярно нещо иска да ми каже...

Със слънчева усмивка ме прегърна

и пак закрачи весел по паважа.