Защото те видях с небето нещо да говориш,
качила се на столче, с поглед впит в нощта.
Защото инатливо, упорито, крайно спориш,
неубедена и несигурна във свойта правота.
Защото си емоция зад сто железни паравана,
доволно скрита от света във някой таен ъгъл.
Защото като стъпи на крака и страх ме хвана,
че подът е не прав, а всъщност земно кръгъл.
Защото на достойнство носиш тежката корона
и не умееш ти насила, “детски” да се смееш.
Защото във магичното си царство пазиш трона
за принц, когото в приказките си копнееш. ...