Майчице моя, не трий си сълзите,
остави ги и болката с тях изплачи,
зная, не от хубаво е среброто в косите
и обидата уж скрита, но по лицето личи.


Зная, мамо, а бях и свидетел
на тежките думи, отровни лъжи -
в живота ти нямаше един благодетел,
не затова ли си днес ''кожа и кости''?


Не беше ти само съпруга и майка,
вълшебница съща в хорски очи,
но за своите послушно магаренце беше,
научено покорно да работи и мълчи.

Виждах, мамо, аз твоите болки
и всичките ти трудове да угодиш
на хората все мрачни, недоволни,
от чийто устен пламък се топиш.

И чудя се откъде такава сила
свекървиното робство да търпиш,
година след година цената си платила
за безценния ù син да се сгодиш.

Жена тя не беше, по-скоро змия,
езикът - двуострият ù меч я издава,
той реже и пори до кокал дори
и грозни белези след себе оставя.


Но ето, днес тя е немощна, болна и стара,
не може да чуе стаяваните думи - море,
а и да можеше, сърдечната поквара
щеше да и пречи да ги разбере.


И не е ли животът кръговрат, подигравка?
Вчера ти, негодна за нейната къща,
днес бдиш над леглото ù с малка спринцовка -
нали казват, че всичко се връща.


Но твоите грижи, мамо, няма да свършат,
до тебе винаги ще има свекърва -
някой все искащ и никога доволен
и играещ играта, както му отърва.


Мамо, светът егоистичен няма угодия,
прегърни ме и на воля плачи,
аз пораснах, твоите сълзи ще изтрия,
в очите ти да видя топли лъчи.


От болката си пречистена и извисена
като изплакана сълза от сребро.
Истински човек си, не всеки умее
на злото да отвръща с добро!