Да беше звяр той би се бил – до кръв,
а тя – цветче, от дъх ще се разпадне.
Не е последен рицар, нито пръв,
удавил се в зениците ѝ жадни.
Плътта ѝ нежен снежнобял сатен,
косите ѝ – копринено бесило.
И уж свободен е, но запленен,
вълчица, но усмихва му се мило.
А нощем тръпнещ и изтръгнал сам
душата си, от сладост упоена,
пред нейните нозе издига храм,
на блудната Марѝя Магдалѐна. ...