И ето, затихнали сме пак

пред малкия екран на тази машина,

вперили поглед в стая, изпълнена с мрак,

стая, но за нас така жива.

Думи се леят, сърцето тупти

и сякаш за нас свят не съществува,

някак си странно, нали?

Една машина нас да вълнува.

Любов на съвремието ли е това,

да чакаш някой да ти пише в машина?

Не онези любовни писма,

а ред по ред, като нишки коприна?

Дали е той - питаш се нощ и ден,

сякаш часове се сливат и бледнеят,

дали е той, така е сладкодумен,

но всъщност очите влажнеят.

Не сте се виждали дори, очи да се срещнат,

ръцете да хванете в здраво цяло,

а сърцата пламтят като гори,

запалили се от малко жарава.

Тази машина, това ли е сега любов?

Да чакаш и да включваш кабел и мрежа?

Безнадежно е, сами сте в този живот

зад развалената после машина и изгубената жар от копнежа...